Категории
Сайтове:8892
Тематични     Азбучен ред
Посещения
Locations of visitors to this page
Времето
Реклама
18gear.com
Православен календар

25 Юни - Свети преподобномъченик Прокопий Варненски († 25 юни 1810 година)

Свети преподобномъченик Прокопий Варненски се родил през XVIII век в бедно благочестиво семейство, живеещо в околностите на град Варна, наследник на древния Одесопулос (Одесос), в който проповядвал първозванният Христов апостол Андрей.

Като се запознал със Светото Писание, на 20-годишния младеж направили впечатление думите на Спасителя: "Който обича и баща или майка повече от Мене, не е достоен за Мене; и който обича син или дъщеря повече от Мене, не е достоен за Мене" (Мат. 10:37; 19:29; Лук. 14:26; 18:29-30).

Запален и вдъхновен от любов към Христа, Прокопий оставил дом, родители, родственици и приятели, и се отправил към градината на Пресвета Богородица – Света Гора Атонска, за да потърси полезен съвет от изпитани в духовната бран с поднебесните сили на злобата (Ев. 6:12) старци, аскети и подвижници, да се посвети на монашеското житие за намиране пътя на постигане спасението на безсмъртната си душа. В стремежа си да получи необходимите напътствия и наставления, той обиколил доста места и се запознал със съществуващите различни видове, начини на благочестив живот и разнообразни видове монашески подвизи. Желанието му било да потъне в дълбоката атонска пустиня, та в съвършена исихия (безмълвие) и ненарушима горска тишина да се посвети на умната молитва, та като небесен човек и земен ангел да беседва само с пресладкия и любим Спасител. Когато отишъл в скита на свети Иоан Кръстител в землището на Иверския манастир, там се подвизавал известният и свят старец Дионисий. Прокопий избира трудния отшелнически подвиг в скит пред нелекия монашески живот в манастира.

Този скит се намирал на североизток от манастира. Според Левкийския епископ Партений, той е бил основан през 1380 г. от българина преподобни Дионисий, родом от село Корица (Горица), Костурско. Епископ Партений неправилно пише, че става дума за скита, който днес владеят православни румънци. За българския произход на преподобния свидетелстват изданията на българската килия "Достойно есть", на които можем да се доверим, тъй като атонските жители добре са познавали кой от каква балканска народност е произхождал. Поради факта, че основателят на скита е Дионисий, често името му е давано на нови монаси, за да се подържа паметта към ктитора и основателя на скита. Така и старецът по времето на пребиваването на свети Прокопий отново е Дионисий. В края на XV век скитът е обновен от преподобни Иоаков Нови, от Кастория (Костур), заедно с двамата си ученици – йеродякон Иаков и монах Дионисий, пострадали в Одрин на 1 ноември 1519 г.

От този скит са просияли осем новомъченици. Половината от тях – четирима, са от килията към него на името на свети Николай Чудотворец, в която се подвизавал и свети Прокопий Варненски. След Дионисий старец става Никифор, един от наставниците на новомъчениците е Акакий, а Григорий е придружител на страстотерпците до мястото на мъченичеството им. В този скит се е подвизавал преподобномъченик Лука Одрински, пострадал на 23 март 1802 г. Някои от подготвените там са преподобномъчениците Евтимий Пелопонески (22 март 1814 г.), Игнатий Старозагорски (8 октомври 1814 г.) и Акакий Сярски (1 май 1816 г.).

Освен това във всеки град, като Смирна, Хиос, Митилини, Цариград, Солун, Свищов, Сливен, е имало достатъчно подготвени духовници, които са били в помощ на новомъчениците.

След преминаването на изпитателния срок младият Прокопий бил постриган от наставника си в монашество, на което отдавна копнеел да се посвети. По природа блаженият бил кротък и незлобив, украсен с особена простота на нравите и всички се удивлявали на неговата благост и доброта, на безпрекословното му, безропотно послушание към стареца, на упоритостта и търпението му в трудностите на аскетическия живот.

Не след дълго време старецът посветил младежа във великата схима на монашеството. Под негово ръководство Прокопий се отдал изключително на подвизи за очистване от всяка телесна и духовна нечистота, за нравствено възвисяване и благоуподобяване. Бидейки от малък по природа незлобив, искрен и простоват в мисълта си, братята се удивлявали на добродетелността му, послушанието му към стареца, търпението и усърдието му в подвизите на аскетическо монашество. Както е известно, когато човек се отдаде изключително на служение Богу, точно тогава врагът на спасението – дяволът, се насочва към него с най-разнообразни изкушения. Свети апостол Петър пише: "Дяволът като рикащ лъв обикаля и търси кого да глътне." (1 Петр. 5:8; Иов. 1:7; 2:2). Ненапразно и Сирах пише: "Синко, кога пристъпваш да служиш Господу Богу, приготви душата си за изкушения" (Сир. 2:1). Като не могъл да понася добродетелния живот на Прокопий, дяволът започнал да му внушава изкусителни мисли, с които подвижникът трябвало да се преборва. На всички такива опити преподобният устоял, но се поддал на мисълта да напусне Света Гора и да се върне в света.

Победен от такива мисли, той напуснал скита на своето покаяние и се озовал в град Смирна на Малоазийския бряг, днешния град Измир. Когато пристигнал там, бива нападнат от друга, още по-страшна от предишната, мисъл. Съзнанието, че е оставил мястото на подвизаване и се е върнал в света, че не е останал твърд в търпението докрай, за да получи венеца на живота, обещан на тези, които остават верни до смърт (Откр. 2:10), не му давало мира. Постоянно мислел, че животът му поради тази причина непременно ще бъде наказан. Укорите от някои за напускането на Света Гора увеличили мислите му, които все повече и повече се отразявали на поведението му. Отчаянието го завладявало все повече и повече, дотолкова, че да изпусне от ръцете си котвата на благочестивата вяра и възможността за спасение, без да открие своите мисли на някой духовник и да се посъветва.

Така един ден той несъзнателно отишъл при кадията на града. Когато охраната го видяла, веднага го запитала какво иска, но той отговорил, че просто така минава. Отново го запитала да не би да има някакво дело, или да иска да стане мюсюлманин. Той отговорил: "Да." Повлекли го и с голяма радост го представили пред съдията с думите: "Този човек, който е християнин, иска да стане мюсюлманин; така че днес имаш да извършиш едно добро дело." Като се зарадвал много, кадията го попитал дали е истина това, и той потвърдил истинността на казаното.

Когато отишъл при кадията, Прокопий не бил облечен като монах, а в светско одеяние.Кадията го попитал: "Защо си оставил брада?" Отговорът бил: "Взех такова решение и я оставих временно." Тогава кадията се зарадвал от цялата си душа, че преминава в религията им, и му казал да изговори някои богохулства, каквито имали обичай да искат при подобни случаи. Този нещастник изговорил, каквото му поискали. Тогава кадията го посветил в душегубната им вяра и го посъветвал да остане непоколебим в мислите си. Така го оставил в продължение на петнадесет дни под надзора на управителя на еничарите, за да не би да говори с някой християнин.

След петнадесет дни му поставили знака на тяхното обрязване. Колко дивни са Твоите съдби, Господи! Каква бърза промяна – "десницата на Всевишния се е изменила" (Пс. 76:11). Веднага, щом получил нечестивия печат, мислите му се променили, съвестта му започнала да го изобличава и отчаян преди, сега осъзнал безкрайната милост Божия. Желаейки да сподели последните си мисли с някой духовник или християнин, той се опитвал да говори с тези, които срещал по пътя си, обаче който и да го видел в тази отоманска премяна, веднага го отбягвал подплашен. След време обаче се решава и като намира изгоден таен момент, без да го усетят пазещите го, отишъл при един приятел духовник, когото познавал от скита. Той, като го видял в такива зелени дрехи и с бяла чалма на главата, изпаднал в недоумение, след като познавал предишното му състояние и се досещал от какъв добродетелен живот в какво жалко положение е изпаднал. Натъжен извънредно, той започнал да го разпитва как и поради каква причина е изпаднал в това плачевно състояние.

Тогава горкият буквално му разказал всичко, споменато по-горе, и как много съжалява и се кае, като желае да стане мъченик за вярата, та чрез проливане на кръвта си да измие страшния грях на отричането. Тогава духовникът му казал: "Брате мой, това, което ми казваш, е свято дело, но времето не е подходящо, защото този, под чието наблюдение се намираш, управителят на еничарите, е човек страшен така, че всички турци се страхуват от него, както и ти го познаваш, и ще те подложи на големи и ужасни мъчения, които ще му внуши бащата на дявола. Ти пък, като си толкова млад, има вероятност да не понесеш тези мъки и да не издържиш. Тогава ще наскърбиш не само нас, но всички твои съподвижници и приятели, и всички християни тук, както и всички ангелски и мъченически ликове, които ще се натъжат, когато те видят, вместо победител, отново за втори път победен, достоен за сълзи, вместо увенчан с венеца на победата. Затова чуй ме и мене, твоя смирен приятел, след като си дошъл да получиш от мен съвет като духовник и изповедник, казвам ти, че Божията милост е безкрайна към нас, грешните, и няма нито един грях, който да победи Божието милосърдие. Поради това чуй ме и мен, осени себе си със знамето на победата – светия Кръст, прекръсти се и както излезе по зъл замисъл, върни се в добро в мястото на покаянието си и при стареца си, когото ще зарадваш със своето завръщане, както ще се зарадват и всички твои братя в скита."

Тези добронамерени слова на духовника изобщо не успокоили разкаялия се от цялата си душа Прокопий, който твърдо казал: "Невъзможно е да отида в този вид в мястото на покаянието ми, макар и да знам, че ще ме подложат на милиарди най-страшни мъчения и разбира се, е възможно да умра, но се надявам на Божията помощ, която подкрепяше и подкрепя всички мъченици, да помогне и на мен. Само едно те моля усърдно: ако е възможно, да намериш начин да ме миропомажеш и да ми съдействаш да се причастя с пречистите тайни. Обаче нямам време да се отклоня даже за един час от наблюдението, пък и не зная как да го направя, тъй като ме пазят да не им избягам."

Духовникът му отговорил: "Нямам възможност да те миропомажа, но това не е необходимо, след като твърдо си решил да се кръстиш геройски с твоята кръв, което е последното Кръщение, което вече не се осквернява с други нечистотии, а очиства човека от всеки грях, та даже и от престъплението на отричането; това, което искаш, е добро, спасително и предпазващо, но то е второстепенно, отколкото мъченичеството."

Оттогава Прокопий с голямо внимание, за да не го усетят, започнал по-често да беседва с духовника. Като получил подкрепа, той събрал смелост и се усамотил тайно петнадесет дни, за да заздравее малко раната от беззаконното обрязване. Тогава един ден, събота сутрин, отишъл при духовника и му казал: "Днес е последният ден от лечението ми и взех решение да се явя пред кадията. Затова дойдох да се простя с тебе, тъй като повече няма да те видя."

Двамата с духовника застанали за молитва, изпели Параклиса на Пресвета Богородица и като се прегърнали с последно целувание, седнали още за малко, за да получи утешение от духовника, до четири часа на деня. След това се облякъл в чисти дрехи, приготвени от духовника му, сложил една скуфия в пазвата си и така неузнаваем се отправил на подвиг. Духовникът го последвал отдалеч и го насърчавал до съда, като застанал до работилницата на един християнин, докато не види случващото се.

Когато мъченикът се явил пред агаряните, хвърлил чалмата и с дързновение изобличил религията им, като сложил скуфията на главата си и казал, че е християнин, че е бил измамен от дявола да се отрече от истинския Бог Иисус Христос, че религията на агаряните е едно нечестие, лъжа и измама. Тогава те махнали скуфията от главата му и го предупредили да не сквернослови. Мъченикът Христов още повече ги изобличавал и ги наричал нечестиви. Когато видели, че мъченикът няма да промени мнението си, били завладени от див гняв и го заръфали като кръвожадни зверове, завързали отзад здраво ръцете му с развързаната чалма, като го влачили с толкова гняв, като да искат да отнемат живота му, и го завели при кадията, докато дойде господарят му, водачът на еничарите. Когато го изправили пред тях, те го попитали за причината на неговата промяна. Той, без да губи време, отворил устата си без всякакъв страх и притеснение, като изобличавал с голяма смелост безславието и нечестието им. Тогава кадията му казал: "Безумнико, какво е това, което правиш?" Мъченикът с голяма смелост отговорил: "Безумни сте вие, които изцяло сте плът, нечистотия и зараза, а не аз; безумник бях досега и бях измамен, като мислех, че вашата вяра е добра, сега обаче познах истината, че вярата ви е лъжлива и суетна."

Тогава те, като показали лицемерна доброта, го ласкаели и обещавали да му дадат големи блага и отличия, а той им отговорил, че даже и целия свят да му подарят, не е възможно да променят мнението му, имайки предвид думите на Спасителя: "Каква полза за човека, ако придобие цял свят, а повредиш на душата си?" (Марк. 8:36)

Тогава му казали: "Къде беше вчера и кой свещеник те научи да извършиш това дело?" – за да получат някакъв повод за обвинение от самите му уста. Мъченикът им отговорил, че никого не познава и че сам е решил това. Те му казали: "Дяволът е влязъл в тебе и е променил мнението ти." Той им отговорил: "Аз сега нямам никого другиго в себе си, освен Бога, моя Иисус Христос, и Пресвета Богородица." Тогава пък му казват: "Сега искаш да видиш главата си да се търкулне в краката ти и ще видим дали Богородица ще дойде да те освободи." Мъченикът отговорил: "Правете, каквото искате, аз съм готов."

Като видели, че няма да промени мнението си, а пък тъй като вече била дошла султанска заповед, че царството им е в опасност, и за да успеят всички – малки и големи, да се организират за отбрана от нападението на враговете им, и били много уплашени, времето не им позволило да се занимават с измъчването му, или пък по божествено благоволение станало всичко това, за да завърши по-скоро пътя на мъченичеството си, взели решение да бъде обезглавен до три часа, откакто се явил в съда.

Колко милосърден и милостив е Бог! Заради вярата и готовността на мъченика да се жертва в името на Спасителя, Господ го избавил от изключително страшни мъки! Наистина "щедър и милостив е Господ,... Той не ни стори според нашите беззакония и не ни въздаде според нашите грехове!" (Пс. 102:8, 10). Наистина и Пресвета Богородица не закъснява да го възнагради за вярата му в нейния покров, като го освободила безболезнено от връзките на този временен свят, както сам мъченикът се надявал. Ето как по Божий промисъл и застъпничеството на Пресвета Богородица поредната Руско-турска война (1806-1812 г.) е способствала да не измъчват преподобния, а бързо да приключат с него. По този начин става и още нещо чудно и удивително. Свети Прокопий завършва своя подвиг по същия начин, както и неговият небесен ангел и покровител – свети великомъченик Прокопий, с отсичане на всечестната му глава! (†303 г.)4

Довели тогава светеца на мястото на осъждането, с вързани назад ръце, като някои от тях го ругаели нечестиво и го подготвяли за края му, а той великодушно не вървял бавно, но тичал с ведро, светло и радостно лице, като поздравявал всички християни, които срещал по пътя, и им казвал: "Бъдете здрави!" Вървял мъченикът с готовност, призовавйки Божията милост, като да отивал към радост и празник, като знаел, че ще пролее кръвта си за любовта на нашия Господ Иисус Христос. Толкова смел и мъжествен стоял по време на умъртвяването му Божият човек, че довел до учудване намиращите се там агаряни, та никой не смеел да изпълни присъдата, но всеки убеждавал и подтиквал другия да отреже главата му, така не се намерил никой от тях, който да го обезглави.

Присъстващите са се държали така, защото те неведнъж са присъствали на подобни събития и поведението на новомъчениците се е запечатало незаличимо в паметта им. Така един мюсюлманин, когато гледал как жестоко измъчват свети мъченик Лазар Български, пострадал на 23 април 1802 г. край Пергам в Анадола, казал: "Не си губете времето, за да го убиете, понеже такивато са много упорити и не променят убежденията си. Аз зная един подобен на остров Хиос, и не се намерил начин да променим убеждението му, а показал такава упоритост, щото накрая с такава готовност се устремил към смъртта, като че ли отлетял във въздуха."5

Свети мъченик Марко Хиоски, за когото епископ Партений мисли или житиеписецът предполага, че става дума, е пострадал повече от 150 години преди това, на 14 май 1643 г. Ето какво впечатление са правели свидетелите Христови на местните жители, та даже след толкова време не са забравили с каква духовна радост и веселие православните са преминавали "от смърт към живот" (Иоан 5:24).

Дали обаче него е имал предвид този човек, или става дума за свети мъченик Марк Нови, пострадал неотдавна, на 5 юни 1801 г.? Може би по-вероятно да е имал предвид по-пресния случай, станал преди по-малко от десет години.

Все пак в Смирна се намерил само един, и то христоотстъпник, отрекъл се от вяра и род, който превъзхождал другите в злобата. За този богомразец изпратили да го доведат и той вдигнал меча над мъченика. Така завършил този преподобномъченик Прокопий, подобно на свети Иоан Кръстител и своя едноимен покровител, великомъченик Прокопий, приемайки смърт чрез меч през спасителното лето 1810-о, на 25 юни, събота.

Възрадвани, че свети Прокопий не се посрамил, а се е удостоил с мъченически венец, в скита бива посветен в монашество и наречен на негово име нов брат. За това става ясно от свидетелството на житиеписеца на житието на свети Игнатий Старозагорски. След празника Петдесетница през 1814 г. и след мъченичеството на свети Евтимий Пелопонески, свети Игнатий се запознава с монах Прокопий, който го завел в скита "Св. Иоан Предтеча" при духовника Никифор. Последният го предал на своя пръв помощник – стареца Акакий.

Така в събота, суботствайки подобно на Спасителя, свети Прокопий отпочива от този временен живот, благодарение на вечния и прерадостен живот, приемайки мъченическия венец и заменяйки тленните за нетленните блага. По неговите свети молитви, нека и ние се удостоим с вечните блага. Амин!

Бележки:

1. Жития на български светци. Т. II. София, 1979, с. 123.

2. Пак там.

3. Пак там, с. 47; Жития на българските светии. Т. I. София, 1974, с. 171.

4. Вж. Жития на светиите. София, 1974, с. 326.

5. Жития на български светци..., с. 45-46.

6. Жития на българските светии..., с. 172.

Свети преподобномъченик Прокопий Варненски. Житие и Акатист. 

Изд. Варненска и Великопреславска света Митрополия. Варна: Православно издателство "Св. прпмчк Прокопий Варненски", 2010, с. 3-9. Първа електронна публикация Православен храм "Св. преподобномъченик Прокопий Варненски"

Свети преподобномъченик Прокопий Варненски

От Атонски патерик

Преподобномъченик Прокопий произхождал от околностите на Варна. Бил син на благочестиви родители. Като станал на дванадесет години, той пожелал монашески живот, затова оставил родители, роден край и сродници и се оттеглил на Света Гора. Като пристигнал там, отначало той решил да се запознае със съществуващите различни видове монашески живот. Накрая избрал отшелническия живот и се подчинил в послушание на един старец, на име Дионисий, който се подвизавал в скита "Свети Иоан Предтеча" (Основан през ХIV век от българина преподобни Дионисий, родом от село Корица (Горица), Костурско). А след време приел от него монашеско пострижение, което отдавна желаел. Блаженият по природа бил незлобив, украсен с особена простота на нравите и мнозина се възхищавали на неговата доброта, послушание към стареца и търпение в трудностите на аскетическия живот.

Но врагът на човешкото спасение не търпи да гледа такива добродетели в един юноша. Затова в своята злоба въстанал против него със силна духовна борба и започнал всеки ден да му навява помисли да се върне в света. Бедният Прокопий не устоял на тези помисли и решил да напусне мястото на своите подвизи. Явил се в град Смирна. Като пристигнал тук, врагът започнал да му внушава друг помисъл, по-лош от първия: понеже оставил подвизите на покаянието и не устоял в тях търпеливо докрай, а се върнал в света, то непременно ще бъде подложен на мъчение. Смущението на душата му особено се увеличило, когато узнал, че мнозина го окайват за това, че напуснал светогорския скит, и това го хвърлило в отчаяние и го довело до решимостта да изпусне от ръцете си котвата на благочестивата вяра. И както там не се сетил да потърси наставленията на стареца си и забравил да получи благословението на духовния си отец, така и тук не помислил да открие някому тази своя мрачна мисъл и да помоли за добър съвет, поради което се получило неговото горчиво и жалко падение. И така, без да открие никому своето намерение, един ден той отишъл при градския кадия (съдия). Стражарите го попитали:

- Какво искаш? Някаква молба ли носиш на кадията, или искаш да станеш мюсюлманин?

- Прокопий отговорил:

- Да!

Стражарите с голяма радост и тържествувайки веднага го представили на кадията. Нечестивият кадия се зарадвал не по-малко от стражарите и запитал Прокопий:

- Наистина ли желаеш да се обърнеш към нашата вяра?

- Да, наистина – отговорил окаяният, - като забравил своите строги обети, обещанията за вечни радости и страха от вечната мъка. Но понеже застанал пред кадията не в монашеското си облекло, а цивилен, кадията го попитал:

- Защо носиш брада?

Отстъпникът отговорил:

- Отдавна реших да сменя вярата си и затова преждевременно пуснах брада.

Това още повече зарадвало кадията, защото виждал, че отстъпникът от цялата си душа се обръща към тяхната религия. Веднага нечестивецът го огласил със своето душепагубно оглашение, заповядал му да произнесе някои хулни думи, което отстъпникът и направил, посъветвал го да остане твърд в своята решителност и след 15 дни турците му наложили вече и самия печат на своето нечестие – обрязали го.

Но дивни са Твоите съдби, Господи! Щом отстъпникът приел на себе си този гнусен печат, мисълта му се изменила, съвестта му започнала да го гризе, и той отчаян от това, дошъл в съзнание и решил непременно да потърси лек за душата си. Като намерил удобно време, той тайно отишъл при свой предишен приятел духовник, който го познавал още когато бил в светогорския скит. Щом го видял облечен като агарянин, духовникът се изненадал и попитал:

- Какво е станало с тебе? Защо си в такова положение, достойно за сълзи и ридание?

Тогава отстъпникът му разказал всичко станало и прибавил, че има намерение да умие душата си от ужасния грях на отречението чрез проливане на своята кръв. Духовникът му заявил:

- Брате, това, което ми казваш, е добро, и даже свято, но добре си помисли за големите и жестоки мъчения, които ще ти причинят нечестивците! Хубаво помисли, за да не се окажеш отново достоен за оплакване! Ако си дошъл да се посъветваш с мене като с духовник, то аз ти говоря с чувството на приятел и баща... Милостта Божия няма край към нас грешните и няма грях, който може да победи Божието човеколюбие. Затова те съветвам да се върнеш там, откъдето си дошъл, и там да оплакваш своя грях. Надявам се, че Бог ще прояви към тебе Своята милост!

Но разкаяният отстъпник отговорил:

- Зная, че ще трябва да изтърпя много и жестоки мъчения от нечестивците. Но аз несъмнено се надявам, че Божията помощ, която всякога е укрепявала и укрепява мъчениците, ще помогне и на мене да понеса всички страдания за Христовото име.

Духовникът видял твърдостта на неговата мисъл и благословил намерението му.

Оттогава мъченикът започнал по-често да го посещава, като правел това с голяма предпазливост 15 дни, докато позарасне раната му от беззаконното обрязване. След като болките попреминали, един ден той казал на духовника:

- Това е последният ден на нашите срещи, защото реших още днес да застана пред нечестивия съд, затова и дойдох, за да се сбогувам с тебе.

Тогава заедно изпели молебен канон на света Богородица, разцелували се с последно целование и излезли, като духовникът вървял след него до самото съдилище. Мъченикът застанал пред кадията, хвърлил от главата си зелената мохамеданска чалма и с голяма смелост започнал да изобличава тяхната религия и да укорява нейния основател. Агаряните отначало мислели да променят настроението му с побои и затвор. Но като нямали успех, започнали да му обещават всевъзможни блага, високи длъжности и чинове. Мъченикът отговорил на техните съблазнителни обещания:

- И целия свят да ми бяхте дали, пак нямаше да промените моето разположение!

Виждайки непроменимата му мисъл, беззаконниците изпаднали в голям смут и нямайки време да се занимават с изтезания, решили незабавно да му отсекат главата. Защото точно тогава се получил султански ферман, с който се съобщавало, че царството на агаряните се намира в опасност от нападащи врагове и се заповядало бързо да се решават всички големи и малки дела, за да могат да се заемат с отклоняване на опасността.

Когато мъченикът бил доведен на лобното място, неговата смелост, спокойствие и мъжество хвърлили в изумление агаряните, и никой от тях не смеел да го обезглави. Варварите се засрамили сами от себе си и започнали един друг да се канят, но въпреки това никой от тях не се решавал да обезглави мъченика. Но имало един отстъпник от Христа, известен на всички със своята свирепост и превъзхождащ другите със злобата си – него довели на лобното място и той изпълнил това, което не могли да сторят природните варвари, и по този начин препратили душата на страдалеца при праведния Съдия, за да получи от Него мъченически венец.

Това станало в град Смирна на 25 юни 1810 година, в събота. По молитвите на Христовия страдалец Прокопий да се сподобим и всички ние с вечните блага. Амин.

© Жития на светиите, преведени на български език от църковно-славянския текст на Чети-минеите ("Четьи-Минеи") на св. Димитрий Ростовски.

Прочети повече: http://www.pravoslavieto.com/life/06.25_sv_Prokopij_Varnenski.htm


Св. препмчца Феврония

В Диоклетиановото царуване (284-305) младият Лизимах, син на римски управител, бил пратен с чичо си Селин в източните страни за съд над християните. Това било време на най-жестоко гонение. Заповядано било да се не щадят християните, но да се употребят всички средства и мъчения, за да се склонят те към отричане на християнската вяра, а непокорните със смърт да се наказват. Селин и Лизимах били придружавани от голям отряд войници, под началството на един техен родственик, на име Прим.

Селим приел с готовност поръчението на царя, понеже бил със зъл и жесток нрав, и освен това силно мразел християните. Той с радост ги подлагал на изтезания. Пратените пристигнали в областа на Палмира. Там намерили доста много вярващи и страшните изтезания и смъртните наказания се повтаряли всеки ден. Но младият Лизимай не могъл равнодушно да гледа това. Той бил едва на 20 години, бил кротък и добър и в детинство още бил чувал много добро за християните от майка си, която тайно вярвала в Христа. Сърцето му се късало от болка и съжаление, като гледал страданията на нещастните.

Веднъж, нощно време, той тайно повикал при себе си началника на отряда и му казал:

- Честни Приме, ти знаеш, че майка ми бе християнка и винаги желаеше и аз да приема Христовата вяра. Туй аз не можах да направя, понеже се боях от баща си и от царски гняв. Но колко пъти тя ми говореше за християните, молеше никога да не им правя зло и да се старая да угодя на Христа! Аз искам да изпълня това завещание. Сърцето ме боли при вида на ужасните страдания на християните и аз реших да правя всичко възможно, за да ги спасявам. Ще ги предупреждавам за нашето приближаване и ще им давам възможност да бягат!

Прим, който също жалел християните, обещал да съдейства на Лизимах. И между тях било решено да предупреждават навреме християните за приближаването на Селин, за да могат те да се скриват, а освен това да се стараят, колкото е възможно да облекчат участта на тия, които ще им попаднат в ръцете.

 Приближили се римските войници до град Сивапол. В тоя град живеели 15 девойки в един дом, приличащ на манастир. Те се посветили на служение Богу чрез труд и молитва. Ръководителката на обителта, благочестивата Вриена, ученичка на дякониса Платонида, управлявала това малко християнско общество със строг устав. Всеки ден те прекарвали в труд и молитва, а в петъците се събирал в църквата за четене и обясняване на словото Божие. В тези събрания могли да присъстват и жени от града, при което завеса ги разделяла от инокините. Всеки петък голямо множество жени се събирали да слушат четене и поучение, особено пък в дните, когато обясненията давала инокиня Феврония, която станала известна на целия град със своята дълбока мъдрост. Феврония била на 20 години. От най-ранно детство тя живеела при леля си Вариена. Отличавала се с телесна, а още повече с духовна красота. Била скромна, вглъбена в себе си, смирена и кротка. Нейната пламенна вяра и дълбока мъдрост допринесли много за разпространение на Христовата вяра. Някои жени - езичници, като я слушали, оставяли заблужденията си и се обръщали към Бога.

Благодарение на Лизимах и Прим сиваполските християни били предизвестени за приближаването на войниците и мнозина се скрили. Вриена събрала сестрите и ги попитала, какво възнамеряват да правят. Феврония това време била тежко болна. Почти всички девици изявили желание да търсят безопасно убежище. С негодувание им говорела Вриена: “Как, вие още сражение не сте видели и вече предварително се признавате за победени и мислите за бягство? Не е ли по-добре всички да стоим твърдо за вярата и ако е нужно да умрем за този, Който умря за нас?” Но като видяла страха на инокините, Вриена повече на ги задържала. Обителта опустяла. Останали само игуменката, болната Феврония, която заявила, че не желае да бяга, и престарялата инокиня Томаида, която по-късно описала мъченическата смърт на светата девица Феврония.

Почнали те с молитва да се готвят за свещено мъченичество. Игуменката най-много се страхувала за Феврония - слаба и млада девойка. Феврония с дълбоко смирение се готвела за великия подвиг и като знаела своята слабост, тя се надявала на силата Господня. “Моли се за мене, моя майко - казвала тя на Вриена, - да ме намери Господ достойна да страдам за Неговото име! Тогава безстрашно ще тръгна по пътеката на мъченичеството към Оня, Когото обикнах и Комуто се обещах от детство”.

На другия ден след бягството на инокините дошли римските войници. Някои християни те хванали и ги затворили в тъмница. Сели, като чул за женската обител, пратил там войници, но те намерили в обителта само три жени. Мислейки, че игуменката скрила останалите девици, те вече замахвали мечове срещу нея. Феврония се хвърлила в нозете им, като молела да убият първо нея, за да не види смъртта на духовната си майка. В това време пристигнал Прим и като отстранил войниците, запита Вриена: “Къде са другите сестри?” - “Избягаха и се скриха от вас” - отговорила тя. - “А защо и вие не избягахте? Но има още време. Бягайте! Аз няма да дам заповед да ви преследват”. Обаче ни една от трите инокини не се съгласила на това.

При среща с Лизимах, Прим му разказал за случилото се. С учудване той говорел за дивната красота на една от инокините и търсел начин да спаси младата девойка от ужасната смърт. Един войник, който подслушвал, съобщил на Селим, че Прим и племенникът му желаят да спасят една от инокините. Селим силно се разгневил и заповядал, на другия ден Феврония да бъде доведена на съд. Напразна Вриена и Томиада молили и тях да вземат заедно с нея. На младата девойка едва дали време да се помоли и я повлекли на мъчение.

Множество народ се събрал да гледа съденето и смъртното наказание, и едва ли някой могъл да удържи сълзите си, когато младата девойка се явила в окови пред жестокия мъчител. Сели заповядал на Лизимах да я разпитва.

- Робиня ли си или свободна? - бил първият въпрос.

- Робиня Христова съм - отговорила девойката.

- Името ти?

- Християнка.

Селим бил трогнат, като видял младата девойка, и бил поразен от нейната дивна красота. Той наченал ласкаво да я увещава да се отрече от вярата, предлагал й дарове, най-после обещал да я омъжи за своя племенник Лизимах, наследник на всички негови богатства. Ако не приемела предложението му, тя нямало да остане жива. С нищо не било възможно нито да смути, нито да прелъсти младата девойка. - “Аз имам небесен Годеник - кротко, но твърдо отговорила тя - и искам да остана Нему вярна. Не труди се напразно! Нито заплахите ти ще ме уплашат, нито обещанията ще ме съблазнят”.

Тогава Селин заповядал да мъчат девойката. Необикновената твърдост, с която тя понасяла най-страшните изтезания, възбуждала удивление у всички и още повече разпалвала яростта у суровия Селин, който изнамирал все нови и най-ужасни мъчения. Неведнъж вик от негодувание се изтръгвал из тълпата зрители. Народът с вик и сълзи молел да пощадят младата девойка, която биели жестоко, опалвали с огън и на която най-после отрязали ръцете и краката. Селин бил безжалостен. Яростта му не знаела граници. А Прим и Лизимах с дълбока скръб гледали на смъртното наказание, което не могли да предотвратят. И чудна промяна ставала в душата на юношата. Той си спомнил онова, което майка му разказвала за християните, и чувствал, че девойката чрез своите страдания спасява и него и го довежда до Христа. Когато най-после на мъченицата отсекли главата с меч, той се затворил в стаята си и плакал безутешно.

Наказанието не закъсняло да постигне Селин. Той дошъл в квартирата си в някакво изстъпление и дълго с бързи крачки ходел из стаята без да говори с никого. Изведнъж някакъв ужас го обзел. Той страшно взел да охка. Ударил си главата о мраморния стълб и мъртъв паднал на земята. Общото смущение и шум дали на Лизимах да разбере, че се е случило нещо необикновено. Той дошъл и, когато видял чичо си да лежи мъртъв, дълго не могъл да каже ни дума. Най-после извикал: “Велик и благословен е Богът на християните, Който отмъсти за невинната кръв!” Той заповядал да изнесат вън от града трупа на умрелия и да го погребат по езически обичай, а на всички християни да известят, че те без страх могат да се върнат в града и да присъстват на погребението на мъченицата. Сам той с Прим благоговейно събрал останките на светата мъченица и ги принесъл в обителта.

Привечер тълпи от народ влизали в отворената врата на обителта покланяйки се на останките на мъченицата, славели Бога, Който й дарувал твърдост във вярата и търпение в страданията. Дошъл Лизимах заедно с Прим. “Отсега отхвърлям служението на кумирите - казал Лизимах, - оставям всички мои богатства и искам да бъда раб Божи!” На същото се решил и Прим. И двамата на другия ден отишли да заявят на християнския свещеник за своето желание да приемат свето Кръщение. По-късно двамата станали монаси и живеели богоугодно в трудове и лишения.

Оттогава в манастира всяка година тържествено се чества паметта на света Феврония в деня на нейната мъченическа смърт. И мнозина във време на богослужението виждали светлия лик на младата мъченица между девойките, които пеели на клироса, и чудеса се извършвали при нейната гробница.

© Жития на светиите. Синодално издателство, София, 1991 година, под редакцията на Партений, епископ Левкийски и архимандрит д-р Атанасий (Бончев).

Прочети повече: http://www.pravoslavieto.com/life/06.25_sv_Fevronia.htm


Св. преподобни Дионисий и Диометий Атонски († 1380)



Карта на градски транспорт
© Infositebg.com